За политиката в женски род

 

Румяна Стоилова
н.с.  д-р по социология

В началото беше Кашпировски. След него се появи звездата на „популиста с китара”, както наскоро един журналист сполучливо определи Жорж Ганчев. След това зазвуча натрапчивият въпрос: „За­що Костов не ги посочи и изгони?” Накрая се появи и царят. Заговори се за месианизъм.

Нима са толкова наивни хората? Да не залагаме на това. По-бълнуваща е идеята за достойнството и мъдростта на човека. А и обясненията за склонността вместо да се опиташ да намериш лек за собствените си трудности да предпочетеш неясната харизма на нечий лидер, са на повърхността: труден диалог между „горе” и „долу”; липса на начини за контрол и смяна на корумпираните „от-долу”, недостатъчни доходи и възможности да избираш и живееш собствения си живот. Причините също са ясни. В предходния ни жи­вот партията-държава ефективно ни беше разделила на управлява­щи и управлявани. Мъдростта и истината течаха само отгоре надолу. Различията между хората, доколкото ги имаше, бяха изпол­звани единствено, за да ни противопоставят: граждани на селяни, работници на интелигенти, месари на лекари и т.н.

Какво обаче да правят днес хората, които не искат живота им да зависи от една личност, дори и тя да е най-неподкупната, мъдрата и знатната, които искат да са полезни и да печелят от професията си без да стават партийни членове? Как да предотвра­тим връхлитащите ни нови месии и последствията от неразумния избор на хората?

Алтернатива на безличната и далечна политика е включването в нея на различни разкази за случващото се. Днешният ден, видян през очите на жените, представлява „политиката с човешко лице“. От същия порядък са и разказите на различните поколения -противопоставянето между тях е неуместно – всеки акцентува върху своите специфични проблеми. Младите говорят за трудното начало на трудова биография при ширещи се непрозрачни мрежи от връзки, за липсващия им практически опит (една трета от младите безработни днес никога не са работили). Старите са ангажирани с въпроса как да организират старините си с мизерни пенсии, изчезнали пенсионни фондове и все още бедни новосъздадени, без да тежат на своите деца. От същия порядък е и разказът на етносите.

От регионалните срещи през март с жени от Видин, Русе, Кърджали и Бургас, най-дълбоко в мен остана споменът за една туркиня. Тя е баба, на 44 г., не защото изглежда стара, а защото има внуче на 3 години. Синът й заминал наскоро да учи в чужбина. На изток. „Пътува дълго. Четири дни. Докато се обади … Умрях. Разби­раш ли?“ Разбирам. Синът ми се готви да учи в чужбина. На запад. Ще могат ли да се разберат нашите синове след пет години, както ние се познахме и разбрахме днес?

Най-безсмисленото нещо, което чух на тези срещи е, че мъжете се грижат за глобалното. И като го решат ще повикат жените. Аз питам: „Достатъчно ли е глобално, дали децата ни ще пожелаят да се върнат? Дали тези, които остават ще ги приемат? Дали децата на турци и българи ще учат в общи университети?“ Ще попитам политиците, мислят ли за майките на следващия на­бор войници, когато обещават безусловна подкрепа на приятелски страни? Тези въпроси само маркират един друг дневен ред, който обикновено обсъждаме у дома и с приятели и не знаем как да го вклю­чим в официалния.

Съдържателно различната политика, обърната към стра­ховете и надеждите на отделния човек, няма нищо общо с мимикрията на политици-популисти, които страстно имитират загриженост. За този тип политика, признаваща различните човешки ситуации говорят рядко дори и политолозите. В страните, които използваме, в качеството им на „значимите други“ същест­вуват обаче редица примери за различен тип политика. Немският вариант (Улрих Бек) говори за това, как индивидите и групите раз­работват самостоятелно политика, различна от политиката на държавата. Развитието на суб-политики изисква: „готовност за конфликти, способност за компромиси, граждански кураж, любопит­ство, толерантност към двусмислието, включително към грозни­те лица на собствената-култура“. Английският отговор (Антъни Гиденс) е политиката с лице и усет към живота Тя преодолява раз­делението между разум и емоция. Това фатално не само за отделния индивид, но и за обществото разделение следва линиите на пола. Емо­циите като начин на възприемане и реагиране на окръжаващата действителност, взаимността като начин на съ-отнасяне, разли­чен от доминирането и скритото домогване от затворени в част­ната сфера в рамките на традиционното общество придобиват право на съществуване в модерното общество и в публичния живот. Задокеанският вариант е политиката на равно признаване (Чарлс Тейлър), в която получават равни шансове за участие групи в неравностойна житейска ситуация. Този тип политика позволява по-голяма лична свобода, освобождаване на индивидите от тради­ционни сценарии и обвързаности, но и представлява по-голямо пре­дизвикателство пред общностна интеграция, залагаща на договорените общи правила. И в трите концепции се търсят подхо­ди и форми на политическото, които да приобщават към цялото по един ненасилствен начин хората, живеещи в качествено различни условия и изправящи се пред най-разнообразни обстоятелства при осъществяване на своите цели.

Жените са в състояние да привнесат продуктивно различие в политиката, доколкото мислят, действат и говорят по свой начин за случващото се. Ето как е обрисуван сумарният мъжко-женски об­раз на политика в социологическите анкети, съпътстващи регионал­ните срещи: на женските качества стремеж за усъвършенстване, отстъпчивост, комуникативност и готовност за компромиси се про­тивопоставят твърдост, липса на такт, самоувереност, устойчи­вост и войнственост у мъжете. Мъжете са видени като глобални и несъобразяващи се с житейските подробности, докато жените се очак­ва и в политиката да бъдат съпричастни и отговорни за съдбата на децата и семейството, детайлни и лоялни, способни да признаят соб­ствените си грешки, миролюбиви, интуитивни и жертвени. Ясно се очертава и друг комплекс от качества, отличаващи жените от мъжете – той включва качествата находчивост и изобретателност, но не в техническата област, а в човешките отношения и междуличностното общуване. Именно този комплекс позволява търсенето на повече изходи от една ситуация и допринася за по-ниската степен на агресивност сред жените. Женското начало често убягва на строги дефиниции. Винаги обаче безпогрешно го разпознаваме, когато доп­ринася към реализирането в живота на ценности като съпричаст­ност и солидарност, многообразие и нюансираност, когато балансира липсата на усет и разбирателство между говорещите.

Полът е признат отдавна като значим за политическия дне­вен ред в страните, в които еманципацията е отвоюван „отдолу“ чрез самоорганизиране, а не проведен „отгоре“ чрез мероприятия и директиви проект. Подходът, прилаган от женските организации в тези страни в течение на десетилетия, води до последователно­то вграждане на тяхната гледна точка в цялостния обществен про­ект. У нас, след половинвековно прекъсване на традициите на активното самоорганизиращо се гражданско общество, предстои дебатът за равнопоставеност, за шансовете за избор и парамет­рите на договорените отношения между половете, както в преде­лите на семейните, така и на обществените отношения.

Предстоящ е и отговорът на критичния въпрос: „Как жените променят политиката?“. Ще го търсим и в балансираното женско-мъжко присъствие в политиката, и в толерантността и признаване­то на многообразието на гледните точки поведение, но и в съдържателните аспекти на отстояваната политика. От всяка уважаваща себе си политическа сила в страната днес се очаква не само да включи в листите си достатъчен брой жени с доказана професионална компетентност, но и да формулира своя политика към жените.

Първият елемент в нея е готовността за провеждане на корекционна. политика в сферите, за които се установява значим дисбаланс между представителството на жените и мъжете общо за страната и сред привилигированите позиции в социалната йерар­хия. Последното отговаря на разбирането за пропорционална спра­ведливост. Пример за такава дават лидерите на ХДС в Германия: „Справедливостта изисква да се признават личните постижения и усилия, както и социалният баланс. Справедливостта изисква да се прилага една и съща мяра спрямо еднаквите неща и различна спря­мо различните … затова ние се обявяваме за справедливост, която изравнява възможностите“1. Реализирането на пропорционална справедливост е в тясна връзка и с утвърждаване на ценността солидарност, без реализирането на която е невъзможно демократич­ното развитие на обществото ни. Солидарността като общностна ценност е в основата на Хартата на ценностите на СДС: „Соли­дарност не се изисква или налага насила отгоре. Тя е свързана с всеки вид взаимопомощ, с подкрепата на нуждаещите се, с хармонични отношения не само между съмишленици, но и между малцинства и мнозинство, между силни и слаби, здрави и болни, млади и стари -така последствията от неизбежните неравенства се смекчават.“2

Конкретизирането на ценностите справедливост и солидар­ност спрямо жените в България е непосредствена задача за БЖС. Това означава най-напред да се вгледаме в многобройните факти за неравнопоставеност между мъже и жени и да оспорим на висок глас примиренческото: „Жените и мъжете са равни по закон“. Ако жени­те съставляват 51% от населението, но са едва 11.2% от депута­тите в 38 НС, ако жените-кметици на общини след последните местни избори в страната са само 8.8%, а общинските съветнички са повече, но недостатъчно (23.5%) се налага разбирането за Въвеж­дането на коригиращи механизми за участието на жените във власт­та. За сравнение жените в Парламентите на Швеция са 40.4%, а на Австрия — 26.2%. Жените в 38 Народно събрание са различно предс­тавени според партийната си принадлежност. Най-голям е относи­телният им дял в СДС и в БЕЛ, съответно 25% и 30%. Като ниско може да се оцени представителството на жените 6 БСП (15%).

В 39 НС равносметката е следната: за Национално движение Симеон II от 120 депутати – 48 са жени, в ОДС от 51 депутати – 8 са жени, за Коалиция за България от 48 депутати – 4 са жени, В ДПС от 21 депутати има само една жена. Последните парламентарни избо­ри в страната доказаха, че добре структурираните парламентар­ни партии в страната все още не припознават като своя целта за пропорционално представяне на жените в своите парламентарни групи. Трийсетпроцентният праг на женско представителство е надхвърлен единствено от царското движение, където обаче са твър­де оскъдни надеждите за съдържателно представяне и отстояване на каузата на българските жени. Така че, задачата за повече жени в парламентарно представените политически сили като предпостав­ка за формирането на женско лоби в работата на Висшият законо­дателен орган на страната продължава да бъде една нереализирана задача пред българките.

По-важно от самото физическо присъствие на жени в поли­тиката и властта е тяхното отношение към проблеми, които с пo- голяма острота се поставят пред жените, отколкото пред мъжете. Жените раждат живота и очакват ясния ангажимент на по­литиците с отглеждането на децата. Някои партии с лекота обещават с предизборен патос увеличен размер на детските над­бавки. Реалистичната оценка на предизборни платформи изисква от партиите да се очакват не обещания, а формулирането на ясна политика, разграничаваща доходи от помощи. Данъчни преферен­ции за семейства с деца или увеличени помощи, респективно увели­чени данъци? Гарантиране на нови работни места и растящи доходи, независимо от отрасъла и пола, или растящи социални ангажимен­ти респективно продължаваща зависимост от държавата? С по­добни въпроси жените следва да конфронтират политиците, но и да обсъждат помежду си.

Последните години се характеризират с повече свобода, но и с повече несигурност. Разпределението на бонусите и рисковете на промяната е твърде неравномерно. За преодоляване изпадането на цели групи от жени на социалното дъно е необходима солидарност и подкрепа, осмисляне на формулировката „ние жените“ отвъд рецеп­тите за красота, отглеждане на деца и кулинарния. В малките градове много жени издържат семействата, а мъжете са без работа. Често тази ситуация се отнася повече за ромите, отколкото за българите. В новооткриващи се малки шивашки и консервни цехове се предпочитат жени, още по-добре ако са без деца. Условията на труд и заплащане често са оставени без контрол отвън. Профсъюзите рядко се насочват към тях. Мъжките отрасли представля­ват по-голяма ударна сила спрямо правителството и следователно допринасят в по-голяма степен за постигане на политически цели. Затова солидарността между жените е следваща важна задача. То­ва, което е необходимо, са различни рамкови програми – за младите жени и жените от третата възраст, за жените от ромския етнос и етническите туркини. Това са все жени със свое право на глас и идентичност. И ако за тях темата за неравенството между поло­вете е по-често невъзможна, това не означава, че те трябва да бъ­дат загърбени от тези, говорещи за и от името на жените.

Жените могат да внесат свежа струя в политиката, алтерна­тива на мечтите за нови бащи на народа. Една съдържателно различна политика, която чува и признава и най-тихите и най-еретично-дръзките гласове. Първите – защото вероятно сигнализират за бедстващо положение, което всички заедно можем да подобрим. Вторите – защото без неочакваното и новото е невъзможно развитието.

_____________________________

Равнопоставеност на жените и мъжете в политиката
Konrad Adenauer,  Български Женски Съюз
София, 2001 г.

1. Програма на Християндемократическия съюз, Християндемокрация:свобода и отговорност, фондация Конрад Аденауер, 2000, с. 54.

2. В. „Демокрация“, 28.04.2000.

 
 
 
 

0 Comments

 

Leave a Comment